В пустата от близо десет години сграда на бившия Музей на архитектурата, недалеч от крепостта Царевец, през последните четири месеца свети нова искра на вдъхновение. Ивелина Попкръстева и съпругът ѝ Дончо Попкръстев я “запалват” с времето, труда и ресурсите си, но и с една малко необичайна уговорка – не искат непременно да решават вместо мястото какво трябва да бъде то в бъдеще. Както казва Ивелина, „Това не е моята сграда, тя е на търновци. Аз само съм решила да я върна към живот.“
При отварянето на ново пространство рядко чуваш човека зад него да казва, че няма напълно ясна представа каква форма трябва да придобие то. Обикновено има концепция, програма, аудитория, добре формулирана цел. При Ивелина е различно. Има посока, но има и любопитство какво ще се случи, ако оставиш мястото само да привлече хората, които имат какво да оставят в него от творчеството, знанията, идеите и опита си. Така се появява Center Event Space.
Разговаряме с Ивелина две седмици след официалното отваряне на пространството и първото събитие в него – сесия по арттерапия. Ивелина е онлайн търговец, тренер по техники от сферата на енергийната психология и, както сама предпочита да се нарича в случая, домакин на Център. “Домакин, а не собственик”, подчертава тя, докато говори за сградата почти като за самостоятелен организъм.
Моделът, по който Център ще функционира, следва същата логика. Пространствата ще могат да бъдат наемани почасово от хора, които имат идея и търсят къде да я опитат – за йога практика, творческа работилница, семинар, бизнес среща, дегустация или нещо, за което още не сме се сетили. Ивелина споменава също, че при построяването си сградата е била предназначена за обреден дом, където любовта събира хората. Това прави и творчеството.
Самото място сякаш е създадено да съдържа в себе си едновременно различни животи. Обширни стаи с високи тавани, тежки дъбови резби и полилеи. Естествена светлина, която създава игриви цветни сенки през витражите между залата и терасата на втория етаж. Стъпвайки навън на балкона, погледът прескача между разлистените корони на дърветата, статуята на Патриарх Евтимий до университета и крепостта “Царевец”.
Ивелина живее в квартала от десетилетие. Спомня си поканата от преди около пет години към хората от Варуша да се съберат и да споделят идеи как квартала може да стане по-добро място за живеене. Не отива на срещата, но си спомня ясната мисъл, че има какво да предложи от енергията си на това място. „Аз винаги така си посявам неща и те после покълват и поникват.“ Днес е лесно да проследим нишката назад. До желанието ѝ да има свое място за практиките, които води. До малките наети помещения преди COVID. До събитията, за които носи със себе си възглавнички, розички, цветя и всичко необходимо, за да превърне една чужда зала за няколко часа в среда, в която самата тя би искала да бъде.
После идва пандемията. Ивелина и семейството ѝ напускат града и се установяват в близко село, а тя описва този период като своеобразен ритрийт, време за учене и дълги вътрешни процеси. Но след години в относителна изолация идва и обратното осъзнаване. Човекът има нужда от човек. „Понякога е достатъчно различни хора просто да пребивават в едно и също пространство.“ Ивелина го обяснява с нещо съвсем познато. Нашите баби са ходили на седянка. Пред почти всяка стара къща в квартала още има пейка. В топлите следобеди по тях продължават да седят хора, които разговарят, гледат улицата или просто прекарват време един до друг. Може би не всяко събиране се нуждае от по-голям и важен повод.
След завръщането си в града Ивелина прави почти рязък скок от това усамотение към другата крайност. Заема се доброволно с организирането на първото великотърновско издание на фестивала „Здравей, Здраве“. Следват месеци на срещи, разговори, търсене на съмишленици и организация. Фестивалът се случва в читалище „Надежда“, в партньорство с Хуманитарната гимназия – места, които също я връщат към собствената ѝ история в квартала. Точно в тази внезапна интензивност на общуването си припомня нещо за себе си.
„Срещах хора, контакти и си припомних, че това нещо ми е на сърце.“ След края на фестивала казва на съпруга си нещо, което звучи почти абсурдно конкретно в своята неопределеност: „Готова съм за нова работа. Не знам каква е. Но съм готова.“ Малко след това Дончо се среща със свой приятел, архитект, и научава за една сграда, която чака. Двамата отиват да я видят, изкачват стълбите, влизат в централната зала „И всичко приключи дотам. Беше любов от първо влизане.“
Мащабът на сградата е огромен и хората не пропускат да ѝ го напомнят. Докато подготвят мястото, Ивелина постоянно чува вариации на едно и също: „Боже, с каква голяма задача сте се заели.“ Странното е, че тя го знае и въпреки това не се страхува. „В тази сграда аз не мога да чувствам страх. Макар че има за какво, логиката и прагматизмът го предполагат.“ Точно тук разговорът за Център престава да бъде само разказ за едно ново място. За нея това е и личен експеримент – докъде човек може да стигне, ако си позволи да надскочи страха.
Ивелина иска Център да има собствен живот. Да бъде достатъчно отворен, за да може една малка идея да бъде изпробвана пред осем души и, ако намери своите хора, да порасне за пред 50. Хората да се срещат, да си влияят, да оставят нещо след себе си и постепенно сами да определят какво е това място. Този начин на мислене някак естествено го поставя и в контекста на Варуша юг. Ивелина помни квартала отпреди сегашното му оживление. Помни празните витрини, затворените пространства и усещането за застой. Днес вижда как все повече хора слизат обратно към старата част на града, отварят ателиета, магазини, галерии и места за срещи. Не говори за тях като за конкуренция. „Когато се обединят хората, чисто енергията се увеличава и шансът да се промени нещо става по-голям.“
Може би точно затова Център изглежда толкова естествено тук. Не защото кварталът има нужда от още едно пространство с предварително определена функция, а защото вече има достатъчно хора, които могат да му дадат такава. А Ивелина? Тя засега просто държи вратата отворена. „Центърът си е центърът. Аз съм си аз. Аз само съм домакин.“ Може би това е най-хубавата възможна отправна точка за едно ново място – да не му казваш предварително какво трябва да стане, а да му дадеш достатъчно грижа, време и доверие, за да видиш какво ще избере да бъде.
Имейл за контакт: info@centervt.com
Адрес : ул. Иван Вазов 35
Телефонен номер за огледи : 0888763101, след 12 ч.
